„Честит юбилей, Леа! Благодаря ти за вдъхновението и възможността да пея с теб!“. Това би казал певецът Дони на Леа Иванова, която вчера щеше да навърши 100 години. Преди няколко години той записа нова версия на песента „Спри до мен“, в която пее „в дует“ с Леа Иванова. Дони описва музикалната легенда като човек с аура, величествена осанка и великолепен глас. „Един път видиш ли я и чуеш ли я, няма как да я забравиш. В този смисъл гласът й, както и начинът й на музициране, са актуални и днес“, каза пред БТА певецът.
Режисьорът Радослав Спасов направи филма „Пеещите обувки“, посветен на певицата. Преди това бил съсценарист на документална лента за легендарната певица. Двамата не се познавали добре. Но Спасов помни първата си среща с Иванова. „Когато бях още студент, аз имах куче, Леа Иванова също имаше куче и сме засичали срещу дома ми. Тогава я видях за първи път. Много малко знаех за нея“, разказа пред БТА режисьорът.
По-късно режисьорът Николай Йотов и Еди Казасян решили да правят документален филм, в който Спасов бил един от сценаристите. Тогава с 8-милиметровата камера на Еди Казасян са заснети около час и половина - два. „Това бяха кадри как той е снимал целия й живот. И това мен още тогава ме плени – нейното излъчване, нейната енергия да дърпа нещата, да ги движи“, спомня си режисьорът.
ЕДИ КАЗАСЯН МИСЛЕЛ, ЧЕ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ Е НАКАРАЛА ЛЕА ИВАНОВА ДА СЕ ОЖЕНИ ЗА НЕГО
Известно време след това Радослав Спасов срещнал Еди Казасян в градинката пред столичния храм „Св. Седмочисленици“. „Той плачеше. И каза: „Абе, те май са я накарали да се ожени за мен“ – което ми се видя страшно нещо“, разказва режисьорът и допълва: „Един човек в края на творческата си кариера да чуе такова нещо, е побъркващо“. След смъртта на Еди Казасян режисьорът получава обаждане от архива към Министерството на вътрешното работи. В телефонния разговор го уведомили, че Еди Казасян е оставил писмо, че режисьорът може да прочете нещата за Леа Иванова.
„И разбира се, влязох в архивите и видях как той се е заблудил. Разбрах, че не е имало такова нещо. Той просто се е заблудил с един текст там“, каза Спасов. Той си спомня, че го извикали заради това – дали е чел документите, защото нейното досие било оставено така, както Казасян го е чел.
„Аз го приех това нещо, че трябва да разкрия истината, като мисия. Защото бях свидетел на неговата огромна любов и всичко това, което се е случвало между тях. И разбира се, се хванах много сериозно“, разказа Спасов. Така се стига до създаването на филма „Пеещите обувки“. С него той искал да обхване целия живот на певицата. За него било много важно какво се е случвало с нея от дете, особено когато тя е била в Цариград (днешен Истанбул).
„Тръгнахме и ми се струва, че направихме един добър филм за нейния образ, защото какви ли не неща съм чувал за нея“, допълва той. Спасов казва, че много малко неща са ставали ясни за хората, че не е имало много информация за нейния живот. Просто по някакъв начин са гледали на Леа в ония, разбира се, тежки години за хората на изкуството.
ЛАГЕР НОЖАРЕВО
Режисьорът припомни, че когато Леа Иванова е била в лагера Ножарево, тя е приела да сътрудничи на Държавна сигурност, но след това не е правила нищо. „Аз не срещнах никакви нейни неща“, каза той. Някъде срещнал донос за певицата, че когато била в Италия, е защитавала хората на изкуството, които са били в лагерите. „Но в лагера тя е била принудена, извадили са я от лагера и тя е била принудена да приеме“, посочи Спасов.
Режисьорът каза, че харесва този неин полет в живота и в кариерата след излизането от Ножарево. „Навсякъде, където е пяла, е пълнила залите. Навсякъде, където е ходела, нейната магнетична усмивка е пленявала. И това нещо се опитахме вече да го разработим в нашия филм. И ми се струва, че много добре се справиха трите актриси“, каза той. Режисьорът обясни, че наели три актриси за ролята на Леа Иванова за различните периоди от живота й (Донна Бангьозова - за младата Леа, Рая Пеева и Ернестина Шинова - за възрастната Леа - бел. авт.). Много впечатлен е от начина, по който Рая Пеева влязла в образа.
„Това беше върхът на нейното изпълнение. В Москва, като бяхме на фестивала, идваха чуждите журналисти и само питаха за нея - кое е това чудо! Говоря за Рая Пеева“, каза Спасов. А в петък вечерта в Банско бе показан филмът на затворена прожекция пред музиканти.
Режисьорът допълва, че е много малко известно, че преди много години „ДЕФА филм“ от Източен Берлин направили филм за Леа Иванова. „И те ми го предадоха този филм, аз го подарих на телевизията, да го има там в архива“, разказа Спасов.
ОТ ЛИЛЯНА ДО ЛЕА ИВАНОВА
Леа Иванова е родена на 13 август 1923 г. в Дупница. Истинското име на Леа е Лиляна Иванова. Избира псевдонима си, защото означава лъвица.
Музиката е на почит в нейния дом. Родителите й живеят известно време в Истанбул, където Леа прекарва 13 години. Там учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. Още като дете има грамофон с голяма фуния, на който слуша музика от Моцарт, Шопен и валсовете на Щраус. Родителите й не подозират, че тя ще се отдаде на музиката, защото рисувала много хубаво. Нейните учители винаги я карали да пее, особено поетът Никола Фурнаджиев, който е неин учител по български език в Истанбул. Никола Фурнаджиев й дава и първата роля – царица Роза в „Балът на цветята“. След Истанбул тя отива да учи в родния град на майка й Дупница. Там нейни учители по рисуване са Рада и Евгени Поптошеви. Освен това Леа играела и в местното читалище. Въпреки, че имала дарба за писане и рисуване, тя избира пеенето и музиката.
Майка й решава да я изпрати да учи в София и я записва в Художествената академия. Константин Кисимов й предсказва, че ще стане актриса. В София Леа се запознава с Леон Алфаса, който сформира джаз група „Славянска беседа“ през 40-те години на 20-и век и я кани за солистка. По-късно пее с „Джаз Овчаров“ и „Оптимистите“ на Сашо Николов (Сладура). Взимала е уроци при Ана Тодорова, Павел Елмазов, Илка Попова, които й казват , че трябва да стане оперна певица. Леа пее из цяла България. С оркестъра на Димитър Ганев Леа Иванова пее в бар „Астория“, Модерния театър, бар „България“, ресторантите „Грозд“, „Спортна среща“, „Севастопол“.
СИМВОЛ НА БЪЛГАРСКАТА ЕСТРАДА
Джаз певицата Ела Фицджералд е нейна любимка и Леа Иванова пее целия й репертоар. С голям успех тя изпълнявала испански песни, италиански канцонети, френски шансони, руски романси и частушки. Винаги е пяла и български песни, но най-обичала песента „Дилмано, дилберо“. Името й е свързано с първите успехи на българската естрада. Тя се превръща в символ на естрадната песен с песните „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“, „Тръгвам си без шум“, „Би трябвало да имам два живота“, „Чико от Порто Рико“.
За първата си среща с жената на живота си през 1955 г. съпругът й, композиторът Еди Казасян разказва: „Срещнахме се в американската сладкарница на „Раковски“ и „Славейков“. Тя ме покани на кино. Щели да прожектират специално за музикантите мюзикъла „Пея под дъжда“ В салона съобщиха, че го сменят с „Как се каляваше стоманата“. С нея останахме сами в ложата и закалихме дружбата си за цели 35 години…“ А още от 1941 г. 11-годишният Еди е безнадеждно влюбен в Леа, след като я чува да пее в един пловдивски бар. Еди Казасян сформира нейния оркестър и го ръководи до края на творческата й кариера.
ГОВОРЕЛА ОСЕМ ЕЗИКА
От средата на 50-те години на 20-и век изявите й са предимно в чужбина. Първото й задгранично турне е в Румъния. Следват години наред пътувания в Югославия, Полша, Чехия, Франция, Германия, Унгария, Швеция, Дания, Норвегия, Финландия, Исландия, Швейцария, Канада, САЩ. „Имаме къща, а нямаме дом“, споделяла Леа.
Щедра и открита, с блестящо чувство за хумор, Леа Иванова печелела всички около себе си. Говорела осем езика. Тя покорявала публиката със своята артистичност. Сред ярките примери за нейното обаяние и магнетизъм е участието й в програми с Марлене Дитрих, Катерина Валенте, Лулу, Доменико Модуньо, Пол Анка, Удо Юргенс, Карел Гот. През 1958 г., когато в България гостува Ив Монтан, след като я слуша в „България“, изпраща договор за „Максим“, който остава неосъществен. През 1960 година тя пее с оркестъра на Куинси Джонс в Белград. В Стокхолм работи в близо 10 различни програми с Жозефин Бейкър, където получава аплаузи наравно с Бейкър. На сцената имала страхотно присъствие и магнетизъм. По този повод актрисата Стоянка Мутафова се шегувала: „Добре, че отпътува, та да стана сатирична звезда. Иначе тя щеше да ми заеме мястото. “ Концертите й се превръщали в празник независимо къде пее – в ресторант, бар или в зала.
ШОУТО ИМ Е В ДЕСЕТКАТА НА НАЙ-ДОБРИТЕ В ЕВРОПА
Леа Иванова изнася седем програми в световното вариете „Фридрихщатпалас“ в Берлин. С импресариото на Катерина Валенте - Лоренц Райх, Леа Иванова и Еди Казасян обикалят света в продължение на 25 години. Започват с Франкфурт на Майн, Хамбург, Есен, в „Байеришерхоф“ в Мюнхен през 1963 г., когато шоуто им е класирано в десетката на най-добрите в Европа. Нидерландският импресарио Лу ван Рийз им предлага турне в САЩ, където двамата имат гастроли в Лас Вегас и пеят заедно с Майлс Дейвис и Джин Крупа. През 1973 г. запис на програма с Леа Иванова и Еди Казасян в ресторант „София“ прави Хачо Бояджиев, през 1979 г. - с Тодор Колев в новотел „Европа“. Нейни албуми са издавали фирмите „Дойче вог“, „Куалитон“, „Електрекорд“ и други. В България издава първата си плоча едва през 1982 г.
Леа Иванова обичала артистичния безпорядък. Непрекъснато правела подаръци на своите приятели, дори и на непознати. „Тя беше момичето със смеещите се очи“, си спомня за нея Драган Тенев. През 70-те години режисьорът Гриша Островски прави за нея филма „Леа пее и се смее“, който изчезва. През 1989 г. издателство „Музика“ публикува книгата, посветена на Леа Иванова „Би трябвало да имам два живота“.
СЛЕД ИНСУЛТ ЗАПОЧВА ВТОРИ ЖИВОТ И НОВ РЕПЕРТОАР
След турне в Канада през април 1976 г. Леа Иванова получава тежък инсулт. След него тя заживява втори живот. Въпреки че е страстна пушачка, успява да откаже цигарите. Подбира нов репертоар, с който отново завладява публиката с изпълненията си в хотел „София“ и в хотел „Тримонциум“ в Пловдив. „За нищо не съжалявам“, признава певицата години по-късно. „Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната, какво пък, може би наистина съм щастлива…“
Малко преди да почине на 28 май 1986 г. от рак, Еди Казасян написва специално за нея последната й песен, която тя не успява да изпее. „Моите песни не са като другите – имат мирис на горчив пелин…“
На 7 юни 2000 г., след прожекцията на 85-минутния документален филм „Страсти по Леа“ на Николай Йотов и оператора Иво Пейчев, съпругът й Еди Казасян, който е съсценарист на филма заедно с Радослав Спасов, казва: „Целият живот е едно приключение, за което се радвам, че съм участвал в живота й“. Във филма са представени кадри, снимани с 35-милиметровата любителската камера на Еди Казасян в продължение на 30 години – семейни тържества и пътуванията им в чужбина, документални фотоси, афиши, както и неизвестни моменти от началото на кариерата на певицата и премеждията й в лагера Ножарево, Тутраканско, където я пращат заради изпълнения на чужди шлагери, с които пропагандирала упадъчна западна култура“.
АРЕНА
|
RSS новини
