„Лято“ (2018) на руския режисьор
Кирил Серебренников отвежда зрителите
към един любовен триъгълник между
известен музикант, съпругата му и негово
протеже. Мястото на действието е
Ленинград, а филмът умело смесва елементи
от няколко жанра - драма, комедия и
мюзикъл, като ни връща назад във времето
– през 80-те години в Русия, когато рок
и поп сцената се развива с шеметни
темпове, а влиянието на култови рок
банди и артисти като Дейвид Боуи, T. Rex,
„Sex Pistols“ и „The Velvet Underground“ е много
голямо.
Тримата герои, посветени в
рока, денем приличат на обичайните хора
с обикновена работа, но през нощта
покоряват безприкословно единствената
рок сцена в града. Сценарият е базиран
на биографични моменти от живота на
известния пионер на руския рок Виктор
Цой.
Според специалистите „Лято“ е
„най-дивият и ободряващ“ филм в Кан-ската
селекция за 2018 година – с реверанс към
глем-рока, изпълнен с носталгия и чувство
за загуба, олицетворение на легендарния
бунт срещу системата, филм, от който
извират страст и музика. Творбата е
изключително оригинална и във визуално
отношение с почти клиповото си решение.
„Лято“ участва с успех в международния
конкурс на фестивала в Кан през 2018
година, но – подобно на Джафар Панахи,
режисьорът нямаше възможност да го
представи лично, тъй като е откровен
дисидент и е поставен под домашен арест
от руското правителство с обвинение в
корупция.
Кирил Серебренников е роден
през 1969 година в Ростов, в Югоизточна
Русия. Първоначално иска да учи медицина,
но след това се отдава на сценичните
изкуства и има впечатляваща театрална
кариера. Премиерата на филмовия му дебют
„Рагин“ е в Карлови Вари. Телевизионният
му проект „Креватни сцени“ участва на
фестивала в Торонто. Филмът му „Студентът“
печели една от престижните награди в
секцията „Особен поглед“ на фестивала
в Кан през 2016 година. „Лято“ е от онези филми,
които ни привличат в един свят, който
ни е едновременно познат и свеж, като
спомен и усещане за живот, който бихме
могли да живеем, ако сме родени в друго
десетилетие или на друг континент.” Стефани Закарек, „Time“
АРЕНА
|