Третият италиански филм в официалния конкурс на фестивала в Кан на
винаги артистичния Паоло Сорентино "Младост" е на път да бие рекорда на
"Моята майка" на сънародника си Нани Морети, успял до този момент да се
класира доста напред в състезанието по спечелен възторг. Именитият
създател на декадентската сага "Голямата красота" (2013) този път,
вместо в Рим е разположил действието на филма си в удивително красивите
швейцарски Алпи. Старите приятели Фред (Майкъл Кейн) и Мик (Харви
Кейтел), единият композитор и бивш диригент, другият – филмов сценарист и
режисьор, наближаващи 80-те са на почивка в луксозен планински хотел.
Заедно
с Фред е и красивата му чернокоса дъщеря Лина (Рейчъл Вайс), която
тежко преживява развода със съпруга си. От своя страна Мик, който
завършва писането на поредния си сценарий продължава да страда по музата
на живота си Бренда Морел (Джейн Фонда). Тя пък внезапно го посещава,
за да му съобщи, че се отказва от филма му заради участие в телевизионен
сериал. За да се готви за ролята си (на Адолф Хитлер) в хотела
пребивава и съвсем младият Джими (Пол Дано). Сред останалите гости,
повечето от които са със застаряващи тела има и бивша футболна звезда с
татуировка на гърба, на която е изобразен не друг, а самият Карл Маркс…
Лиричен
и ироничен до припадък "Младост" бързо спечели симпатиите на публиката
заради тона, с който Сорентино разказва своята версия за "старостта, но
не като повод за униние, а като средство за откриване свободата на
духа". "Старостта е нещо нормално и поради тази причина от един момент
нататък не е важно, как изглеждаш, а как се чувстваш" – каза в Кан
прочутата Джейн Фонда. От своя страна носителят на два "Оскара" и три
"Златни глобуса" Майкъл Кейн обясни, че заради Соретнино, който е за
него един от най-великите кинорежисьори в света е готов да направи
всичко, само и само филмът да има успех в Кан.
Владимир Трифонов,
който се грижи за филмовата селекция на "Киномания" съобщи, че прави
всичко възможно, за да може най-голямото есенно филмово събитие на София
да получи правото да открие програмата си тъкмо с този филм.
Също
в хотел, само че напълно сюрреалистичен се развива действието на
показания по-рано в конкурса "Омар" на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос
(същият се прочу след наградата "Особен поглед" на абсурдитския си
"Кучешки зъб преди шест години). Поради нескончаемите финансови
проблеми, сред които гръцкото кино е принудено да оцелява Лантимос реши
да емигрира в Лондон, където, заедно с постоянния си сценарист Ефтимис
Филипу е измислил и сътворил най-новата си "черна" комедия "Омар".
А
в нея странни и някак автоматизирани мъже и жени са затворени в
(не)гостоприемен хотел, където в срок от 45 дни трябва да намерят
интимна половинка. Ако това не се случи, всеки един от тях ще бъде
превърнат в някакво животно. Главният герой на филма Дейвид (Колин
Фарел) пристига в хотела заедно със своето куче (бивш човек, не успял да
се справи със свръх задачата в определения срок) и знае, че иска да
стане омар.
Омарът живее във вода, а пък "след това" и Дейвид би
могъл да живее във вода…В този свой филм, лицето на "новото гръцко кино"
продължава да експериментира и да преобръща традиционното тълкуване на
любими свои теми, свързани със самотата, страха от живота и най-вече с
алиенацията като норма за нормалност. За първи път Лантимос снима с
подобен международен актьорски състав, в който освен ирландеца Фарел
участват още британеца Бен Уйшоу, американеца Джон Рейли и французойките
Леа Сейду и Ариан Лабед.
Благодарение на факта, че филмът е
копродукция с Ирландия (а също с Англия, Франция, Гърция и Холандия) и
без да изневерява на естетическите си критерии Лантимос е получил
"златната възможност" да снима в Ирландия. Поради същата причина всички
персонажи си общуват на английски. Подобно на филма на Сорентино, който
пък е копродукция между Италия, Франция, Англия и Швейцария и чийто
герои също ползват английския като основен език.
На английски се
говори и в "По-тежък от бомбите" на норвежкия режисьор Йоахим Триер,
който също представи копродукция (Норвегия, Франция, Дания). Стилно и
без особена да бързо той разказва историята на едно семейство, което се
опитва да събере пъзела на миналото си. Това се случва внезапно, след
смъртта на фотографката Изабел (Изабел Юпер), чиито рисковани участия в
страни на опасни военни действия не са се отразявали добре на съпруга й
(Гейбриъл Бърн) и двамата им сина.
Считаният за майстор на
софистицираната еклектика Триер обясни в Кан, че е искал да се "вгледа в
отношенията на героите едни към други в момент на тежък психологически
срив." Изабел Юпер веднага беше похвалена за стабилното си изпълнение на
едновременно обсебена от работата си и страдаща за децата си жена.
Пресата тук напомни, че от началото на кариерата си до сега Юпер е имала
общо 22 участия в Кан, рекорд, който във Франция би могъл да й оспори
само актриса от калибъра на Катрин Деньов.
В абсолютен любимец на
публиката (особено френската) се превърна "Законът на пазара" на Стефан
Бризе с уникалния Винсент Линдон в главната роля. Във филма става дума
за унижението, на което един 50-годишен безработен мъж с жена и дете
инвалид е принуден да се подлага в контактите си със социалните служби, а
по-късно и в тези с работодателите си. Считан за "символ на
най-човешките роли във френското кино" Линдон е единственият
професионален актьор в този филм, за който режисьорът сподели, че е
сниман с бюджет под 2 милиона евро, а това за Франция означава
нискобюджетен филм. Тъй като голяма част от историята се случва в
супермаркет всички останали герои се "играят" от реалните хора на
работните им места. Сравненията с киното на братята Дарден ("Два дни и
една нощ"), а защо не и с това на Кристина Грозева и Петър Вълчанов
("Урок") са просто неизбежни, с тази разлика, че мястото на жените
(Марийон Котияр и Маргита Гошева) тук е предоставено на мъж.
Според
някои френски критици, филмът на Бризе, в който един човек едва намира
работа и скоро след това я напуска, защото не може да издържи на
огромния натиск, на който биват подлагани обикновените работници е
възможно най-силно ангажираният френски филм на всички времена. Дори и
да е пресилено, това съждение само показва, че социалният инстинкт в
киното на Франция в момента е достатъчно силен, за да може да изпрати
един толкова истински филм директно в конкурса на най-бляскавия фестивал
в света.
От своя страна, неподражаемият в своята динамика
"Сикарио" на канадеца Дени Вилньов сериозно разтърси сетивата на
публиката тук. А на нея често й се е случвало да гледа филми, които се
случват на трудната за управление и контрол гранична ивица между Щатите и
Мексико, където различните видове дрога успяват да се промъкват по
знайни и незнайни пътища. Особеното във филма на Вилньов е, че в него
няма отрицателни и положителни герои, а главно идеалисти и циници.
Според
думите на един от тях "тук трябва да си вълк, а ако не си, то тогава
трябва веднага да се махнеш". Политическият трилър на "неконтролираното и
неконтролируемо насилие" определено се харесва в Кан. А невъзможният
чар на роденият в Пуерто Рико Бенисио дел Торо, добре познат от филмите
на Стивън Содърбърг "Трафик" (на подобна тема и сниман на почти същото
място) и "Че", (за ролята на Че Герана дел Торо бе отличен с наградата
за мъжка роля тук) буквално разби сърцата на многобройните си
почитателки. "Жанровото кино винаги ще е на мода. Особено, ако е
"пипнато" с достатъчно нерв и кинематографична култура" - отсякоха
критиците.
dnevnik.bg
|
RSS новини
