От преводача за романа...

Роденият под знака на Водолея, през 1956 в Радауц, Североизточна Румъния и живеещ в Париж, Матей Вишниек е вече познато име у нас. Неговите стихове от сборника „Град с един- единствен жител”, томът с пиеси „ Мансарда в Париж с изглед към Смъртта”, а също и романът „Паника в Града на светлините”, издадени от „Факел” и „Авангардпринт” се приеха добре от критиката и читателите, а пиесата „Дребна работа за стар клоун” в режисьорския прочит на Ивайло Христов / номинация за „Икар”, 2013/, се играе с голям успех в Народния театър. Вишниек гостува и у нас в края на м.г. за Коледния панаир на книгата, когато Румъния беше официален гост. Може да се каже, че и в трите си хипостази – на поет, драматург и белетрист, той се утвърди и не случайно световната критика го нарече „Новият Йонеско”. Следя творчеството му от повече от петнайсет години. Всеки негов нов текст ми носи нещо ново. Без съмнение, той идва от Театъра на абсурда, от любимите му Йонеско и Бекет, но съвсем не ги повтаря. Интересното е, че независимо дали са исторически лица / Всеволод Майерхолд, Чехов, Сталин, Емил Чоран, Жана Д, Арк/ или са плод на неговите видения и кошмари, героите на Вишниек са част от неговия странен свят, в който реалното и фантастичното се преплитат по един наистина неподражаем, невероятен начин. През септември 1987 година 31- годишният Вишниек заминава като екскурзиант за Париж. Решил е твърдо да напусне страната, тероризирана от един полуграмотен диктатор, и като мнозина румънски интелектуалци да потърси политическо убежище в приятелски настроената Франция. Получава го, без да чака дълго. Там веднага установява, че си е у дома, че познава отлично / от литературата и киното!/града на Сена.. По- късно в интервю за нашето списание „Факел” ще сподели: „Изведнъж се оказа, че съм си у дома, че съм пристигнал в една своеобразна духовна родина, в пространство, което ми беше много познато и близко, защото си бях мечтал и фантазирал за него...” Подобно на своите велики сънародници Емил Мишел Чоран и Йожен Йонеско, започна да пише и на френски. Автор е на пет романа. Най-известният от тях, „Паника в Града на светлините” бе издаден наскоро и на български в мой превод през 2012 г. Бих казал е, че прозата му е близка с поезията и драматургията. В нея няма реализъм. Всъщност Матей Вишниек е автор само на един „реалистичен текст” – дисертацията си на тема: „Съпротивата чрез културата в страните на Източна Европа”. В романите му няма обвинителен патос и преки политически алюзии. Тук всичко, както при великия му учител Йонеско, е под знака на Абсурда, представено с достатъчно чувство за хумор / не и черен!/, без излишна описателност и досаден натурализъм и многословие „ала Джойс”, каквито срещаме днес в редица опуси на някои наши и източноевропейски белетристи...

В романа „Господин К. на свобода”, вдъхновен от „Процесът” на Кафка, Матей Вишниек представя света като абстрактен затвор. Като един паноптикум. И този затвор не включва обичайните постулати „престъпление” и „наказание”. Тук се сблъскваме с човешко същество, за което е нормално да живее в затвора. А човекът / в случая господин Козеф Й./, получил случайно и най-неочаквано свободата си, просто не знае какво да направи с нея. Как да влезе в нормалния живот? Какво ще е бъдещето му? Всъщност, той е пуснат „условно”. Да излезе от един затвор и да влезе в...друг още по- голям с невидими стени. Историята е разказана пестеливо, майсторски, с достатъчно напрежение и загадъчност. Атмосферата е странна, необичайна. Изказът на Матей Вишниек е оригинален, но и пределно точен. Блестящ стилист от френски тип. Един, наистина необичаен белетристичен текст, издаден от „Гея Либрис и у нас, който се чете на един дъх.

Огнян Стамболиев

И от автора на романа...

Признавам, че написах този роман на един дъх, след като през есента на 1987 г. пристигнах в Париж и поисках политическо убежище. Беше нещо като терапевтичен роман, написах го, за да разбера самият аз какво означава свободата. Защото понякога свободата наистина може да шокира, тя идва внезапно (както се случи две години по-късно в източна Европа), но хората не знаят как "функционира" и тя се превръща във хаос. Понякога настъпва незабавно разочарование от свободата, тъй като след като са получили свобода и демокрация, хората очакват автоматично благоденствие и сигурност. Обаче нищо не се случва автоматично, свободата на личността и обществото не се превръща от само себе си в къщи с басейн и автомобил пред портата и не създава автоматично добре платени работни места за всички. Това е и причината за много разочарования в източна Европа. Бих добавил и още нещо – свръхконкурентното и свръхконсуматорското общество, установило се след падането на комунизма, фалшифицира свободата, както фалшифицира и демокрацията. Личното ми усещане е, че ултракапитализмът не е съвместим с демокрацията, нещо болезнено и тежко се случва в момента, когато конкуренцията стане нечовешка. Комунизмът искаше да създаде "новия човек", т.е. да превърне гражданина в послушен робот, който се подчинява напълно на идеологията и властта. А ето че свръхконсуматорското общество иска да превърне гражданина в послушен потребител, напълно подчинен на силата на парите, модата, рекламната машина, телевизора, развлекателната индустрия, липсата на задълбоченост... Но да се върна на "Господин К на свобода". Написах го през 1988 г., но го държах в чекмеджето в продължение на 20 години. Знаех, че е там – роман с ненаписана последна глава, но не смятах, че публикуването му е спешно. Когато обаче избухна последната криза и никой вече не знаеше в каква посока отива планетата, си казах, че терапията, която си приложих, за да разбера начина на употреба на свободата, си струва да бъде направена публично достояние. Цяла Европа в момента има нужда от определена терапия, за да излезе от неврозата и цивилизационната задънена улица, в която се е озовала. Много добре си спомням времената, когато пишех "Господин К. На свобода". Живеех в квартал Монпарнас и всеки ден редувах откриването на Париж с дълги часове работа по романа. Париж за мен бе продължително състояние на левитация, имах чувството, че бях влязъл в книга, че крача не по улиците, а сред рафтовете на библиотеки. В Париж всичко бе култура – от кафенетата до клошарите, от автобусите до книжарниците, от паметниците до метачите на улиците. Редувайки тези моменти на екстаз, пишех за невъзможната свобода от света на господин К. за неспособността му да се изгради в хармония със свободата... Все по-често си мисля сега, че всъщност не хората, а страните са свободни... Съществуват свободни страни и всеки, стъпил на тяхна територия, веднага се чувства свободен. А свободните хора, които отидат в страни без свобода, веднага се чувстват застрашени, започват да се страхуват. На тази планета съществуват зони, които, които не стават истински свободни дори когато обявяват независимост и започнат да изграждат демокрация... Да, да изграждаш фасадна демокрация не означава да изграждаш свобода...

Матей Вишниек, Париж

АРЕНА